Любов или война? Какво избираш?

Откакто се помня и дори от преди това, винаги съм била пухкава и обла, мека и комфортна. И не само тялото ми е такова, а и характерът ми е такъв, личността ми също е комфортна.

Никога не съм обичала да създавам проблеми на другите, да ги прекъсвам, да се появя и да заявя „Здравейте, ето ме, аз съм тук и искам…“. Това да искам беше равносилно на революция. Защото така съм възпитана. Да бъда добро момиче, а добрите момичета не искат. Толкова е нескромно, арогантно, грозно да искаш. По-скромно, по-кротко, по-тихо беше припевът от моето детство.

Спомням си един период, може би съм била втори, трети клас и четях “Пипи Дългото чорапче”. И мечтаех да стана невидима. Така нямаше да преча на никого, а в същото време ще присъствам, ще бъда сред хората, когато си говорят дори тайни неща (защото възрастните винаги имат тайни неща за говорене). И няма да се налага да си измислям задачи за вършене в другата стая, за да ги оставям да си шепнат. А бях много любопитна и изгарях да разбера какво си казват, но в същото време великодушно си излизах и доброволно избирах да не задоволя любопитството си. Защото така бях добро момиче.

Постепенно всички мои неосъществени желания, неизречени дори, се трупаха в мен. Я малко място за още едно желание, сместете се, де! И понеже всяко дете има безброй желания, вече нямаше място за тях и тялото ми, горкото, започна да създава място, разширявайки се.

След желанията, дойде ред на всичко премълчавано. По-безопасно е някак да замълчиш, да не питаш или говориш, особено ако не си сигурен как това ще се приеме от околните. И така, бавно и постепенно, тялото ми се превърна в удобен контейнер за всичко онова, което, може би, щеше да нарани някого около мен или щеше да му създаде дискомфорт. Научих се да преглъщам нещата, които исках да кажа. И когато това стана навик, вече се случваше автоматично. Дори не се замислях, да кажа или не. Чудно ли е тогава, че гнойните ангини бяха постоянен спътник в живота ми, дори и като зряла жена, допреди 7-8 години? И че през целият си живот съм била с наднормено тегло?

Желанието да отслабна беше много силно в по-младите ми години. И беше мотивирано от нуждата ми да се харесам на другите. Имах дълги периоди на абсолютен глад (не по най-здравословния начин), лишения от определени храни за различен период от време, само за да се нахвърля като „невиждала“ (което не беше далеч от истината) на храната, която ми беше липсвала. След това дойде болката в кръста и фокусът ми се измести от теглото. Заради болката, постепенно промених храненето си на 180 градуса. Преминах към по-здравословните зеленчуци, плодове, намалих захарта, алкохола, успях да се справя дори с непреодолимите ми копнежи по шоколад и сладолед. Просто храната ми стана по-балансирана и по-разнообразна. Здравето ми също се възстанови – няма я инсулиновата резистентност, високото кръвно налягане, болката я няма. Тези промени към по-добро здраве се затвърдиха в последните 5-6 години. Сега съм по-здрава и се чувствам несравнимо по-добре, отколкото когато бях на 30-40 години. Но не отслабнах!

Този рефрен за по-слабо тяло автоматично се върти в главата ми. Не сме ли всички така? Отвсякъде ни заливат предложения за нов режим на хранене, нова диета, как да увеличим движението, как да се преборим с желанието за сладко, солено, мазно и т.н. Как да преборим себе си, тялото си…само за да влезем в модела, който обществото е създало за образа на жената, как трябва да изглеждаме.
И ако не влизаш в тези рамки, нещо не ти е наред! Внушават ни, че със сигурност не може да сме здрави, ако сме с наднормено тегло. Не сме и достатъчно красиви. Не бихме могли да срещнем любовта, нито да си намерим хубава работа, която да ни удовлетворява…и в никакъв случай не е възможно да се обичаме такива и да сме щастливи.

Това си е програмиране на подсъзнателно ниво. Случва се подмолно и става автоматично.

А задавали ли сте си въпроса „Ами ако това не е вярно? Ако всичко това просто не е истина?“
Никога не сте го поставяли под съмнение, нали?

– Ако мога да бъда здрава, да се чувствам красива и секси, независимо от теглото?
– Ако мога да се приема и обичам такава, каквато съм? Как това би променило живота ми!
– Ако реша да не вярвам сляпо в това, което обществото ми налага с натиск.
– Ако се успокоя, прекратя войната с тялото си и просто се отпусна и приема това тяло с любов?
– И спра да разхищавам енергията си за да водя битки, които някой друг дирижира?
– И спра да премълчавам и трупам всичко в себе си! И позволя на гласът ми да се чуе!
– И вече от тази позиция на любов и приемане на себе си заживея живота си?
– И изместя фокуса от храната, калориите, диетите и го насоча към повече креативност, към това да създавам живота си по начин, който ме прави истински щастлива и вдъхновена.
– И живея с радост, ентусиазъм и любопитство към това, което мога да създам и с благодарност към това, което вече имам.

Представяте ли си такъв живот? Без тази вечна война с килограмите?

Усмихвате ли се?

Да го направим тогава!

С обич,
Ани

П.П. Ако и ти се бунтуваш срещу рамките, в които сме поставени и искаш да спреш да се измъчваш да влезеш в модела за жена, наложен в обществото ни, но в същото време искаш да си здрава, да приемеш и заобичаш тялото си, независимо от теглото и размерите му, НЕКА ПОГОВОРИМ!